Теории за Тунгуският "Метеорит"

ЕДНА ПОДРОБНО РАЗКАЗАНА ИСТОРИЯ

 

за взрива на 30 юни 1908 година, 7 часа и 17 минути,

в Тунгуската тайга

 

На този ден, точно в този час, в Сибир се случило нещо, чиято загадка науката все още се мъчи да разплете. Събитие, което непрекъснато буди разногласия сред специалистите, което има огромна научна и популяризаторска библиография и което, ако беше придобило малко по-друг обрат, може би щеше да има за човечеството направо непредвидими последствия.

Става дума за взрива в Тунгуската тайга.

От време на време вестниците поднасят поредната информация за "окончателното обяснение" на причините за тази гигантска катастрофа, настъпила близо до реката Подкаменна Тунгуска (десен приток на Енисей) в Красноярския край. По-нататък в настоящия разказ ще се постараем да преценим доколко тези нови обяснения и хипотези могат да служат като основа за по-нататъшни изследвания или до каква степен отговарят на строгите научни норми.

Двама автори - Томас Аткинс, извънреден професор в Холинс Колидж във Вирджиния, и журналистът Джон Бакстър, сътрудник на лондонския "Таймс", публикуваха в края на 1978 г. книгата "Огънят мина", посветена на подробния анализ на всички обстоятелства, съпътстващи взрива в тайгата, и на разглеждането на редица хипотези, които са се опитвали да обяснят този взрив. Уводът към книгата е написан не от кой да е, а от самия Айзък Азимов - изтъкнат американски учен, великолепен популяризатор на знания и едновременно прекрасен писател.

Преди всичко книгата се основава на съветски доклади, разработки и публикации. В нея са намерили място най-новите изследвания на учените. Оказва се, че въпреки изминалите години изследванията упорито продължават да се провеждат. Книгата има твърде сериозен характер, не гони сензации и е може би най-пълното издание, посветено на тази тема.

"Може би - пише в увода Айзък Азимов - читателят няма да се съгласи с решението, което предлагат авторите, тъй като то се опира по-скоро на несигурни свидетелства, отколкото на непосредствени веществени доказателства, каквито впрочем може изобщо да не съществуват. Въпреки това си струва да се замислим над предлаганото обяснение. Като разглеждаме това явление именно в тази светлина, можем да признаем, че то напълно целенасочено се е случило там, където по никакъв начин не е могло да навреди на хората, като че ли някой, по човешки, се е опитвал да избегне такава катастрофа..."

И така, една сутрин, на 30 юни 1908 година, в централната част на Сибир, край река Подкаменна Тунгуска, недалеч от Байкалското езеро, настъпил мощен взрив. Детонацията се чула в радиус 800 км и тя била толкова силна, че хората, намиращи се далеч от мястото на взрива, за миг оглушели. Сеизмографските институти в целия свят отбелязали сътресение с непозната дотогава сила. Кондукторът от Транссибирската железница спрял влака, защото се страхувал, че ще дерайлира от вибриращата линия. Гигантски облак покрил цялото небе. В тунгуския район внезапно паднал черен дъжд. А в Антверпен по време на изгрева слънцето запламтяло със силен блясък. В Хайделберг нощта станала внезапно толкова светла, както в Петербург. В Лондон хората питали полицията на какво се дължи появяването на черните облаци по чистото синьо небе.

Много са причините, поради които науката не е могла да започне изследвания на събитието веднага след взрива, така както то със сигурност заслужава. Била 1908 година. Но тя не разполагала с технически средства, които да могат да помогнат при изясняването същността на експлозията, нито пък властите на царска Русия са били особено заинтересовани от такъв вид изследвания. Впрочем самото пътуване към един толкова отдалечен район било в онези времена твърде рисковано. И въпреки че руските и чуждестранните вестници пишели надълго и нашироко за явленията, които били наблюдавани на разстояние хиляди километри от мястото на взрива, все пак непосредствени журналистически описания от района на експлозията (да не говорим вече за обстоятелствата и характера на взрива) нямало.

До 1921 г. около взрива над Тунгуската тайга се мълчало. А през 1921 г. - да припомним - в Далечния изток е ликвидирана Колчаковата армия, изгонени са японските и другите войски на интервентите. Сибир е свободен и с това се създават условия и възможности за някои по-сериозни изследвания.

Интересното е, че през 1921 г. изследванията в района на река Тунгуска започнали по-скоро по практически причини. Знаело се, че още преди Първата световна война американците се опитвали да получат огромни количества желязо, каквито смятали, че се намират в известния аризонски метеорит. Съветските власти предполагали, че взривът в тайгата е причинен от падането на метеорит - това било и всеобщото мнение - и също се замисляли над възможността да използват тази суровина, "изпратена от небето", тъй като големите единични метеорити най-често съдържат именно желязо.

Човекът, оглавил първата експедиция, чиято цел била да открие евентуалния метеорит, бил 38-годишният учен Леонид А. Кулик. Това е твърде интересна личност, която заслужава отделна страница. Накратко той е участник във войната от 1905 г., заточеник в Сибир за революционна дейност, участник в Октомврийската революция, войник във Втората световна война. Починал през 1942 г. в хитлеристки лагер. От 1920 г. се занимавал с изследването на метеорити, сравнително млада научна дисциплина. Както лесно ще се досетим, именно тази специализация го насочила по следите на взрива в Тунгуската тайга и му вдъхнала идеята за организирането на експедицията.

 

ПЪРВИТЕ СЛЕДИ И ПРОУЧВАНИЯ

 

Леонид Кулик започнал с това, че проучил всички достъпни информации и донесения, отнасящи се до взрива.Преди всичко тези в печата. Това, което намерил в тези информации, го пленило. В редица руски вестници били публикувани показанията на очевидци на събитието, от което се интересувал. Така например, иркутският вестник съобщавал, че в онова паметно утро на 1908 година жителите в района на Тунгуска видели "голям светещ обект с толкова силен блясък, че не можел да се наблюдава с просто око".... В продължение на десетина минути този предмет падал бавно: той имал формата на светеща тръба, т.е. силно изразена цилиндрична форма....

Съобщенията във вестниците посочвали също, че хората от онези околности видели силни пламъци. Отделни свидетели също говорели за силни детонации, които предшествали появяването на огъня. Всички свидетели единодушно твърдели, че обектът летял в посока север - юг.

След като се запознал с всички тези съобщения, както и с някои научни материали, през 1921 г. Кулик тръгнал към Сибир, в районите на експлозията. По време на тази първа експедиция той не успял да стигне точно до мястото на експлозията. Можал единствено да установи, че въпреки изминалите 13 години, все още имало много живи свидетели на събитието. Но си дал сметка, че ще са необходими още много експедиции и необикновени технически средства, за да може да се изследват по задоволителен начин съществуващите следи от експлозията.

Предприел следващата експедиция през 1927 г. Този път бил значително по-добре подготвен. Притежавал средства за придвижване и подходящо оборудване. Освен това успял да събере богат научен коментар - плод на труда на други учени, посветили се на изясняването на тайната. Например началникът на обсерваторията в Иркутск пресметнал, че ефектите на взрива са могли да бъдат наблюдавани на територия, по-голяма от Франция и Германия, взети заедно. Друг учен изследвал влиянието на взрива върху животните и забелязал болест по копитата като резултат от него.

Кулик бил придружаван от тунгусеца Иля Потапович Лючеткан, който не само добре се ориентирал в топографията на района, но и сам бил свидетел на събитието отпреди 19 години. И той, както и другите свидетели, дал на Кулик много ценни сведения, които до ден днешен представляват изключително ценен източник на знания за обстоятелствата на взрива. Местен жител - С. Б. Семьонов например, разказва: "Видях огнено кълбо, което заемаше огромна част от небето. След това стана тъмно и въздушната вълна ме блъсна на земята". Определенията от този род се оказали по-късно необикновено важни.

Най-накрая на 13 април 1927 г. Кулик можал да види със собствените си очи това, което от 19 години било тема на разкази и съобщения и което все още от никой не било проверено.

Сведенията на Кулик са изключителни, тъй като е първият, описал подробно следите от това събитие. По време на експедицията били заснети и няколко филма, които и до днес имат за учените стойност на основен документ. Защото следите от самия взрив все повече се заличават от неумолимото време.

"Резултатите от нашето първо, дори повърхностно наблюдение, бяха по-богати, отколкото можехме да се надяваме след разказите на очевидците, и надминаха най-смелите ни очаквания" - ще пише по-късно Кулик. Преди всичко той установил, че районът на унищоженията бил много обширен. Кулик се придвижвал от периферията към неговия център. Отначало срещал огромни пространства повалени гори. Взривната вълна била толкова силна, че изтръгнала от корен цели брези, борове и мощни стогодишни лиственици. Картината била тъжна и потресаваща. Повечето дървета били повалени в южна посока, а корените им сочели север.... Близо до центъра на взрива унищоженията били предизвикани не само от взривната вълна: тук дърветата били овъглени или обгорени. Следите обаче не показвали това да е бил обикновен горски пожар, което Кулик подчертал още в първия си доклад. По всяка вероятност дърветата са се подпалили в резултат на силна топлина, дошла отгоре. На разстояние стотици квадратни километра всичко живо било унищожено.

И защо да се чудим на тунгусите, че приписвали взрива на гнева на злите духове и не искали да придружават изследователя в неговите пътувания. Затова до мястото, където смятал, че се намира кратерът, образуван от падането на метеорита, Кулик стигнал сам.

По принцип разсъжденията му били правилни. Та какво друго би могло да предизвика такива унищожения и такива сътресение, освен метеорит? Но там, където се надявал да види някакви останки от метеорит или някакъв кратер, нямало нищо. Затова пък, за свое учудване, в самия център на взрива, там, където унищоженията би трябвало да бъдат най-големи, Кулик видял неповалена от взрива, изправена гора. Наистина дърветата били обгорени или овъглени, без игли и изглеждали като телеграфни стълбове, но стояли! Това е много важно наблюдение.

Следи от метеорит Кулик не намерил нито този път, нито по-късно. Още много пъти ходил той в Красноярския край с надеждата, че накрая ще намери доказателство, което ще потвърди неговата "метеоритна теория". От края на 1929 г. той прекарал тук общо 19 месеца. До избухването на войната публикувал много доклади и многократно ги представял на заседанията на Академията на науките. Това са подробни, точни, прецизни и преди всичко обективни доклади. Именно те и до днес са основа на знанията за състоянието на тайгата след взрива.

Дизайн :