Геостратегия за Евразия от Збигнев Бжежински

bjejinskicover.jpgПреди 75 години, когато излезе първият брой на Foreign Affairs, Щатите бяха една самоизолирала се в Западното полукълбо сила, спорадично въвлечена в заниманията на Европа и Азия. Втората световна война и произтичащата от нея Студена принудиха Щатите да развият продължителна отдаденост към Западна Европа и Далечният Изток. Появата на Америка като единствената глобална свръх-сила ни заставя да изградим една интегрирана и разбираема стратегия към Еврaзия.

Еврaзия, от политическа гледна точка, е източникът на едни от най-настоятелните и динамични държави в света. Всичките претенденти за световна власт произлизат от Еврaзия. Едни от най-мнoгoчислените претенденти за регионална хегемония- Китай и Индия, са в Еврaзия, както са и всички останали потенциални политически и икономически претенденти, които се стремят да поставят под въпрос Американското първенство. В Еврaзия е съсредоточено 75% от населението в света, 60% Брутния Световен Продукт, и 75% от световните енергийни запаси. Потенциалната сила на Еврaзия засенчва дори тази на Америка.

Еврaзия е световният осен суперконтинент. Сила, която доминира Еврaзия би упражнявала решаващо влияние над два от трите световни икономически най-продуктивни региона: Западна Европа и Азия. Бегъл поглед към картата би ни подсказал, че държава доминираща Еврaзия автоматично би упражнявала контрол над Близкия Изток и Африка. В контекста на Еврaзия, служеща като световна геополитическа шахматна дъска, воденето на несинхронизирана политика спрямо Азия и Европа става неуместно. Начинът на разпределението на властта върху Евразиатската повърхнина ще е от решително значение за Американското глобално първенство и историческо наследство.

Самоподдържаща се стратегия спрямо Еврaзия трябва да се отличава с краткосрочна визия- в близките 5 години, със средносрочна такава- до 20 години и дългосрочна, отвъд 20 години. В повече, тези фази трябва да бъдат съзрени не като херметически изолирани едни от други, а като слети, част от една продължителност. В краткосрочен план, САЩ трябва да консолидират и продължат действащият геополитически плурализъм в Еврaзия. Тази стратегия ще гравитира около маневрирането и дипломатическата манипулация, предваряваща появата на злонамерена коалиция, която би могла да изпита Американското първенство, без да споменаваме и далечната възможност за единична държава, опитваща се да стори същото. В средносрочен план, предваряването би трябвало да доведе до създаване на стратегически съвместими партньори, които посредством Американското лидерство, биха могли да оформят една по-сътрудничеща си транс-Еврaзиaтска система за сигурност. В дългосрочен план, предугаждането на този злощастен сценарий би могло да се превъплъти в сърцевината на една глобална и действително споделена политическа отговорност.
В западната периферия на Еврaзия, ключовите играчи ще продължат да са Франция и Германия, а съществената Американска цел би трябвало да продължи да бъде разширяване влиянието на Укреплението на Демокрацията- Европа. В далечният изток, изглежда, че Китай ще бъде още по-съществен актьор, а Американските Щати не биха имали Евразиатска стратегия, докато Шино-Американско политическо съглашение не бъде подхранено. В Еврaзиaтския център, зоната между разширяващата се Европа и регионално възкачващият се Китай ще остане политическа черна дупка, докато Русия не се редефинира като следимперска държава. Междувременно, южно от Русия, Централна Азия проявява симптомите на предстоящи етнически конфликти и съревнования на ниво Велики Сили.

НЕЗАМЕНИМАТА СИЛА

Няма признаци американският статус на световна свръхсила да бъде оспорен от нито един претендент в близкото поколение. Нито една държава не би могла да се сравни с Американските четири измерения на властта: военно, икономическо, технологическо и културно, които са съществото на глобалната политическа власт. В случай на Американска абдикация, алтернативата би могла да е само международна анархия. Президентът Клинтън бе прав, когато каза, че Америка се е превърнала в световно-"незаменимата нация".

Американската глобална загриженост ще бъде тествана от напрежение, турбуленция и периодичен конфликт. В Европа вече има признаци, че инерцията от интеграцията и разширението спадат и че национализма може да се пробуди отново. Голяма е и безработицата дори и в едни от най-успешните европейски държави, пораждаща ксенофобични реакции, които биха предизвикали Френската или Германската политика да склонят към екстремизъм. Желанието на Европа за единение може да бъде осъществено само чрез окуражение от страна на САЩ.

Бъдещето на Русия е по-малко ясно и възможностите за нейната позитивна еволюция са по-трудно достижими. Ето защо, Америка трябва да оформи политически контекст, който е в съзвучие с асимилирането на Русия в по-мащабна рамка на Европейско сътрудничество, като в същото време оказва благоприятно влияние над независимостта на нейните новосуверенни съседи. Въпреки това, жизнеността на Украйна или Узбекистан остава под въпрос, особено ако Америка не успее да подкрепи техните усилия към национална консолидация.

Шансът за привличане на Китай може да бъде заплашен от криза относно Тайван, вътрешнокитайската политическа динамика или просто поради долностремителната спирала на влошаващи се Шино-Американски взаимоотношения. Тази враждебност може да окаже напрежение върху отношенията на САЩ с Япония, вероятно посредством оказвайки разновесие в самата Япония. Азиатската стабилност може да бъде подложена на риск, а тези събития дори биха могли да засегнат позицията и вътредържавното равновесие в Индия, която е от критична важност за стабилността в Южна Азия.

В непостонянната Еврaзия, задачата на първо време е да се подсигури това, че нито една или комбинация от държави би могла да може да изхвърли САЩ от суперконтинента или намалят американската сила. Освен това, промоцията на стабилен трансконтинентален баланс не би трябвало да бъде видян, сам за себе си, като крайна цел, а само като средство за оформяне на наистина стратегически партньорства в ключови региони в Еврaзия. Една добронамерена американска хегемония все още би трябвало да обезкуражи други държави да оспорват нейната сила, посредством не само правейки разходите по тази идея твърде високи, но и чрез уважаване на легимните интереси на Евразиатските регионални претенденти.

И накрая, средносрочният план изисква подхранване на истински пертньорства с по-единна и политически дефинирана Европа, регионално превъзхождащ Китай, постимерска и гравитираща към Европа Русия и по-демократична Индия.

ДЕМОКРАТИЧЕСКОТО УКРЕПЛЕНИЕ

За Америка, Европа е изключително важно геополитическо укрепление в Евразия. Залогът в демократична Европа е огромен. НАТО окопава Американското политическо влияние и военна сила на Евразиатската земя. Посредством колективната Европейска зависимост от американска защита, всяко разрастване на европейското влияние е автоматично разширене на Американското такова. С други думи, способността на Америка да прожектира влияние и власт върху Евразия зависи от тесните транслатлантически връзки.

По-широка Европа и разширено НАТО биха послужили в краткосрочен и дългосрочен план на интересите на Американската политика. По-голяма Европа ще разшири обсега на Американското влияние, но без да може да бъде дотолкова политически интегрирана, че да се противопостави на САЩ по въпроси от геополитическо значение, особено по отношение на Близкия Изток. Политически дефинирана Европа е също важна и за асимилацията на Русия в система на глобално сътрудничество.

Америка не може да създаде по-унифицирана Европа сама – това е задача на самите европейци, особено на немците и французите. Обаче, Америка може да възпрепятства изплуването на по-вединена Европа, което може да се окаже гибелно за Евразиатската стабилност и Американските интереси. Докато Европа не стане по-единна, тя може да се разедини отново. Вашингтон трябва да работи заедно с Германия и Франция за да създаде Европа, която е политически жизнена, остава свързана със Щатите и разширява обсега на демократичната интернационална система. Въпросът не се състои в избора между Франция или Германия. Без тези две нации не би имало Европа, а без Европа, никога не би имало сътрудничество в транс-Евразиатската система.

На практика, всичко това би изискало накрая Америка да спомогне за споделено лидерство в НАТО, по-широка приемственост на френската загриженост относно ролята на Европа в Африка и Близкия Изток и продължителна подкрепа на източното разширение на ЕС, дoри aкo ЕС придoбиe по-силна политическа и икономическа настоятелност. Трансатлантическо споразумение за свободна търговия, както вече се предлага от някои Западни лидери, би могло да намали риска от растящото икономическо съперничество между ЕС и САЩ. Европейският успех в потулването на вековни вражди ще доведе до намаляването на важността на Америка като арбитър в Европа.
Разширение на НАТО и ЕС бихa придaли жизненост на Европейското чувство за целенасоченост, като доведат до консолидиране на демократическите устои, извоювани с победата в Студената Война. Залогът в това усилие е нищо по-малко от Американската дългосрочна взаимовръзка с Европа. Новата Европа все още се дооформя и ако тази Европа ще да остане като част от "Евро-Атлантическото" пространство, експанзията на НАТО е задължителна.

В тази връзка, разширението на НАТО и ЕС би трябвало да напредват посредством поетапно дискутиране. Ако предположим че има взаимно поддържана Американска и Западноевропейска отдаденост, бихме могли да предположим един реалистичен времеви план за тези етапи: до 1999 първите 2 Централноевропейски членове ще трябва да бъдат приети в НАТО, въпреки че тяхното приемане в ЕС нямa да стане по-рано от 2002 или 2003; до 2003, много е вероятно ЕС да e започнал преговори за приемането на всичките три балтийски републики, а НАТО своенвременно ще е започнал същото спрямо Румъния и България с тяхното присъединяване преди 2005; между 2005 и 2010, само ако е направила съществени вътрешнодържавни рефорими и бъде идентифицирана като Централноевропейска държава, Украйна би трябвало да се подготви за преговори с ЕС и NATO.

Неуспешно разширение на НАТО, след като има отдадени усилия в тази посока, би унищожило идеята за разширяваща се Европа и ще деморализира централноевропейците. Дори и по-лошо, това би могло да превъзпламени латентната руска амбиция към Централна Европа. В повече, ясно е, че руският политически елит не споделя Европейското желание за силно Американско политическо и военно присъствие в Европа. В тази връзка, докато създаването на връзка с Русия за взаимно сътрудничество е желателна, за Америка е много важно ясно да изкаже своите глобални приоритети. Ако избор трябва да бъде направен, Евро-Атлантическата система трябва да стои по-високо от по-добрата взаимовръзка с Русия.
РУСКАТА ИСТОРИЧЕСКА ЗАДАЧА

Новите руски връзки с НАТО и ЕС, формализирани посредством Съвместният НАТО-Руски Съвет, биха могли да окуражат Русия да направи своето постимперско и дълго отлагано решение в подкрепа на Европа. Официално членство в Групата на Седемте и подобрение на машината на вземане на политически решения в Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа (ОССЕ/OSCE), в която специален комитет по сигурността, включващ Америка, Русия, и някоко ключови европейски държави, би окуражил кoнструктивнoто Руско въвличане в Европейското политическо и военно сътрудничество. Ведно с това, продължителното Западно финансиране и инвестиране в инфраструктурата, особено в комуникационните мрежи, биха довели Русия по-близо до Европа.

Въпреки това, в дългосрочен план, руската роля в Евразия ще зависи от нейното самодефиниране. Въпреки че Европа и Китай имат усилено регионално влияние, Русия все още остава най-големият световен притежалтел на недвижима собственост (земя), простираща се на десет времеви зони. Затова, проблемът на Русия не е в територията, а в това че тя трябва да застане лице в лице с факта, че Европа и Китай отдавна са икономически по-силни и че тя е по-назад от Китай в сферата на социалната модернизация.

В този контекст, първата цел на Русия по-скоро би трябвало да е собствената модернизация, отколкото да се впуска в безсмислени опити да си възвръща статута на глобална сила. Вземайки предвид размерът и разнообразието в нея, една децентрализирана политичекса система и икономика на свободния пазар биха отприщили креативният потенциал в руснаците и руските природни ресурси. Конфедеративна Русия – съставена от Европейска Русия, Сибирска Република и Далекоизточна Република – би могла по-лесно да култивира по-тесни икономически връзки със своите съседи. Всяка от конфедеративните единици би могла да впрегне своя местен креативен потенциал, който бива векове наред задушаван от тежката бюрократична ръка на Москва. Впоследствие, една децентрализирана Русия, по-трудно би могла да се поддаде на имперска мобилизация.

Много вероятно е Русия да скъса със своето имперско минало ако новонезависимите следсъветски държави са жизнени и стабилни. Тяхната жизненост ще секва винаги, когато Русия се отдава на имперксата съблазън. Затова, политическа и икономическа подкрепа трябва да бъде централна част от по-широка стратегия на интегрирането на Русия в една по-сътрудничеща трансконтинентална система. Суверенна Украйна е критически важен компонент на такава политика, както са и Азербайджан и Узбекистан.

Широкомащабно интернационално инвестиране в една по-достъпна Централна Азия би могло не само да консолидира независимостта на новите държави, но и да се окаже благотворно за следимперска и демократична Русия. Източването на ресурсите в региона би могло да увеличи просперитета и да изостри чувството за стабилност, като с това предотврати конфликтите от Балкански тип. Регионалното развитие също би трябвало да достигне и до прилежащите Руски провинции, които са икономически неразвити. Новите регионални лидери биха започнали да не се страхуват от политическите последици от по-тесните икономически отношения с Русия. Тогава, една неимперска Русия би могла да бъде възприета като главният регионален икономически партньор, ако и да не е вече имперски владетел.
Дизайн :